Няма как да отмина въпроса за леда, който днес беше сковал страната ни (всеки, който сутринта е излизал, ще ме разбере и то вярвам- много добре J ). И така часът е седем и аз най-безгрижно, както обикновено по това време излизам от вкъщи за даскало. Колкото и да не ми се искаше ваканцията да свърши, краят и си беше факт и трябваше отново да се става рано. Излизам аз и с бодра, леко подтичваща крачка се отправих към заветната цел, защото закъснявах. Ала се оказа, че не съм подозирала каква е обстановката навън... Още с първата стъпка загубих равновесие и ми стана ясно, че май никак няма да е лесно ходенето тая сутрин. На всичкото отгоре ми хрумна, че е добре да се върна и за чадър, че ако случайно завали, поне да не се намокря. Върнах се, ама само как се върнах - бих казала, че ходех по-скоро на един крак, леко пързаляйки се и залитайки, все едно съм препила снощи. Ако някой ме беше видял, щеше да реши, че съм за изтрезвителното. Наложи се дори да се гушна със стената на входа, защото иначе падането не ми мърдаше J ( много мила стена се оказа, мисля, че ще си станем приятелчета с нея). И така, взех си чадъра и вече някак си по-смело реших повторно да щурмувам ледената шир. Намерих си и дружка за из път, че ако се пада да имам публика все пак, няма да се трудя тука напразно, я. Тъкмо заявявам, че е по-добре да не се държим, защото, ако едната падне, ще повлече със себе си и другата, когато се усещам във въздуха. Явно дозата лед в комбинация със земната гравитация беше дала резултат - аз си летях към земята, с други думи падах си заветно J Но тук дойде и странността в това падане - то не беше обикновено, а като на забавен каданс. Да си призная дори ефектите, използвани при заснемането на “Матрицата” направо бледнееха пред моите акробатични способности. Та, както ви казах, докато падах имах достатъчно време да се замисля за последиците от съприкосновението ми с леда. Първо се полюбувах на небето (имах хубава гледка към него), но след това се опомних и реших, че е крайно време да реша как точно да се приземя. И тъкмо когато смятах, че няма мърдане и сигурно ще си ударя главата, се оказа, че съм се отървала с леки натъртвания по гърба и други части от тялото ми, но не и главата. Явно, докато съм се любувала на небето, мозъкът ми подсъзнателно беше предприел мерки да запази този важен главен център от моето тяло. Благодарих на Всевишния и всички други божества, които ми дойдоха наум, че нямаше сериозни последици и скокнах на крака. Едвам бях в началото на пътя, а ме очакваше още много. Двете с дружката ми продължихме с хлъзганията и сега като се замисля, май доста задобряхме. Вече бях решила, че до училище ще стигна, ако изобщо стигна, чак за следващата смяна, но тогава се появи нашият спасител. Един познат ни видял и решил да ни качи, за да ни откара с колата си. Вярно, че от малка са ме учили да не се качвам в коли с непознати, но моментът беше такъв, че и Осама Бен Ладен да ми беше предложил превоз, щях да се навия, а и все пак шофьорът, както споменах беше познат, учили сме няколко години заедно (пък и прецених, че той и малкото му братче, което седеше на предната седалка, не представляват никаква заплаха за изпечен акробат като моя милост J ). По пътя се посмяхме на времето – вече можех да си позволя този лукс, бях на топло, а възможностите за повторно падане бяха сведени до минимум. Така започна първият ми учебен ден за 2008 г - надявам се, че повече няма да има нужда да показвам други каскади от репертоара на Нео (за нетелеманиаците това е главният персонаж в Матрицата, който се изпълнява от Киану Рийвс). Пък кой знае, ако все пак се случи нещо подобно - вече имам опит J .
Успешен ден и дано сте имали по-малко препятствия с леда!
09.01.2008 13:13
09.01.2008 18:18
