* 
                                                           *   
                 Вярваш, че имаш много приятели, а изведнъж разбираш колко си грешал. Опитваш се да споделиш всичко онова, което мислиш и чувстваш, но оставаш неразбран. Ала не се предаваш и продължаваш да изричаш своите истини и да обясняваш, дори да се повтаряш, но напразно. Тогава идват и неизбежните въпроси: Защо не те разбират? Нима не те чуват, или просто не им пука за теб? Нямаш отговори, а така ти се иска да ги имаш....Изправяш се, оглеждаш се и осъзнаваш колко сам си всъщност. Вече си намерил отговорите на горните въпроси и не са никак приятни. Но не, ти не вярваш, сигурно грешиш, трябва да бъркаш... Смяташ, че ако кажеш своите вълнения по-силно ще те чуят и тогава събираш сили и крещиш... Крещиш с цяло гърло така, че оставаш без глас, без дъх, но уви. Сякаш си попаднал в шумоизолирана стая, която не пропуска и най-малкия звук. Но ти не спираш, как ще се откажеш, та това е твоят живот, твоето съществуване... Колко пъти си чувал, че човек е този, който сам направлява съдбата си, а не околните? Замисляш се - дали пък това не е просто добре формулирано твърдение - блян, към който всеки се стреми, но никога не достига? И въпреки всичко не се отказваш, не си такъв, ще направиш и невъзможното да те чуят, защото вярваш, че рано или късно ще те разберат.
 Сещам се за думите на Шекспир, който беше казал, че " Животът е сцена, а ние всички сме актьори" и единствено от нас зависи дали ще сме в главната роля или не.
P. S. За всички, които отстояват себе си и не позволяват на другите да ги повлекат в собствения си "бал с маски", в който са превърнали своя живот.