Не, не става дума за малки зелени човечета от друга планета на светлинни години от нас, за които напоследък е толкова модерно да се говори. Затова бързам да направя това уточнение още в самото начало, че после да няма, както се казва на чист английски език misunderstanding (в превод за всички славянофили, тази дума означава “грешно разбиране”) Напротив, историята е кратък поглед-критика към младото поколение, което къде съзнателно, къде Не, тъничко играе по нервите на възрастните и сякаш се забавлява от това...

 Като бях малка ми беше доста досадно, но някак си по забавен начин, когато някоя баба или дядо започваха с тъга в думите да упрекват младите. Казвам това с ясното съзнание, че колкото и да се опитвам да се измъкна, безмилостното време няма да спре да ме преследва и все някога ще ме хване. Просто знам, че и най-добрият бегач на дълги разстояния не може да се мери с неговата бързина, та камо ли аз. Но стига съм се отплесвала, че по темата за времето и остаряването мога да говоря с часове и най-после да мина на въпроса, който породи желанието в мен да напиша тази история. По традиция, последните няколко години, когато ми се отдаде свободно време по обяд обичам да си поспивам. Не мога да обясня тази нужда от сън, ала съм готова да се хвана на бас, че ако споделя това с някоя гледачка ще ми каже, че в миналия си живот съм била мечка (нали те обичат съня)J Та така, мечка или не, обожавам да спя, но когато съм на училище нямам много време за обедна дрямка, та мога да си наваксам единствено през лятната ваканция (за което мисля да напиша гневно писмо на министъра на образованието, но се опасявам, че докато пристигне при него той може вече да е сменен и ще трябва да променя обръщението в началото на писмото).

         Това лято също не трябваше да бъде изключение относно моя обеден режим или поне така си мислех. Съвсем скоро обаче разбрах колко много съм грешала. Оказа се, че малките деца във входа не споделят общоприетото мнение, че сънят е здраве. Съгласна съм, че ваканцията е време за игри, защото, ако не играеш като си малък, то тогава кога?! Но мисля, че те отидоха твърде далеч (за съжаление не в буквалния смисъл)... И така, входа ни се превърна в детска площадка, която беше non stop отворена. До едно време не бях против, все пак не беше отдавна времето, когато бях на техните години, но когато забавленията им започнаха да пречат на съня ми, промених мнението си. Първите няколко пъти стоически се опитах да спя въпреки шума, уви не успях. То не бяха думкания, то не бяха крясъци, да не споменавам, че чупеха всичко, до което се докоснеха... А когато се гонеха от етаж на етаж имах чувството, че някой гениален учен най-после е успял да създаде машина на времето и по погрешка е върнал динозаврите, които са избрали нашия вход за убежище. Но “върха на сладоледа” беше, когато един ден тъкмо се унасях сладко, сладко и... ме събуди удар в стената. Станах, погледнах през шпионката (винаги ми е била интересна тази дума, но вече напълно съм съгласна с избора на това наименование за малката кръгла дупка на вратата, през която необезпокоявано можеш да наблюдаваш всичко, което се случва) и видях, че хлапетата най-спокойно си играеха с топка. Явно бяха решили, че етажът, на който живея е нещо средно между футболно и баскетболно игрище. Е, това вече преля чашата и то как само я преля, за миг дори съжалих, че не познавам някой снайперист... Както сигурно се досещате реших най-после да взема мерки и аз (майка ми няколко пъти вече беше опитвала, но напразно). С бързо и отработено движение отключих и настъпи съдбоносния момент – Империята трябваше да отвърне на удара (поздрав за всички фонове на Star Wars и учителя Йода). Спокойно, нямаше нито светлинни мечове, нито каквото и да е физическо насилие, просто не ми е в кръвта да използвам сила (по-късно стана ясно, че е било грешка от моя страна). И така, строго им казах да напуснат входа, защото не е място за игра. Не помня с какво ги заплаших, но за момента имаше ефект. Всъщност като се позамисля, май повече се стреснаха от външния ми вид - все пак ставах от сън, макар и много кратък. И така тъкмо мислех, че съм победила и до края на ваканцията ще си спя, когато на другия ден, разбрах, че тези деца са по-скоро напаст, от която няма отърване. Чувала съм да казват, че младите са бъдещето на една нация, но повярвайте ми, ако всички са такива като тези, с които имам опит, то мисля, че ми е позволено да се съмнявам в нашето “светло” бъдеще. Бързо ми стана ясно, че няма де се спи на обяд и дори ми се прииска по-скоро да започне училище. Но вчера едно питане направо “ме хвърли в тъч”, макар че рядко могат да ме изненадат с въпрос. Бях канена на pizza party и затова трябваше да изляза към шест часа следобед. И тъкмо когато заключвах вратата, едно от децата ме попита дали наистина спя на обяд, баща ми им беше казал това, за да се опита да ги усмири поне малко. Отначало не знаех какво да кажа, защото ми се стори доста нагло от тяхна страна, но после разбрах, че те по-скоро бяха учудени от разбраното. Аз им отговорих положително и ги оставих, но за момент ми се стори, че отговорът ми ги смути. Както и да е, бързам да свърша с писането, защото днес е малко по-спокойно и ако съм късметлийка ще успея да поспя. Пожелайте ми успех!

Браво Дени, продължавай в същия дух. Никаква прошка за лапетата. Да усетят "Невидимата заплаха" или в най-лошия случай "Отмъщението на Ситите".

Изкърти мивките отвсякъде просто!!!!!

А не знаех, че го можеш!

Е

Евала!!!Най-накрая се намери някой, който да защити по брилянтен начин правото на заслужен обеден сън.На мен някои дечица също ми пречат,тъй като вдигат врява точно под прозореца ми дори и след полунощ,ама такъв е животът - няма пълно щастие!

Мхм,някога и аз правех така..Даже тва да не те оставят да спиш си е нищо,ама ми отмина времето,иначе щях да ти покажа:PМоже би и аз след няколко годинки ще се дразня,но сега честно ви казвам кеф ми е да гледам малките монстърчета да правят брутални бели,хехех:))

Здравей sun4oslun4o, между другото готин прякор. Хубаво е, че ти е забавно да гледаш ”малките монстърчета” да правят бели, но мисля, че не би бил съгласен, ако ти досаждат ежедневно и ежеминутно. Много благодаря за коментара ти!

Мдам,поставям се на твое място,ноо както някъде беше написано-Империята отвръща на удара.На тормоз с тормоз,хаха.Има много начини да ги обуздаеш..мухаха

Е, май вече можем да си стиснем ръцете, на едно мнение сме...

Здравей! Може би ще прозвучи малко крайно, но мразя малките деца. Те не разбират нито от молби, нито от каране, нито от заплахи, въобще от нищо. Наумят ли си някоя глупост няма отърване! Не, че аз не съм била като тях. Напротив - спомням си как тормозехме заедно с приятелките ми една много гадна бабичка от входа. Но отдавна отмина това време, в което се забавлявах да дразня безцелно хората, да повтарям думите им или да говоря пълни безсмислици. Затова и сега ненавиждам да се държат така с мен. Много готин постинг! Поздрави! ЧаОооО P.S. Казвам се Соня. 10 д е класът ми :)

Дени, браво за пост-а.Аз имам подобни проблеми с моите мили съседчета, които в последно време ме изкарват извън контрол.Имах чувството, че нашето поколение(хаха,на 18 ......почти) бяхме по-толерантни към хората около нас.Е, не съм много сигурна...но все пак моите мили съседчета нямат друго занимание освен да викат колкото се може по-високо тъкмо когато човек си полегне или да се замерват с камъни и да се обиждат...безобразие :D.Aма от друга страна пък какво да правиш.И те ще порастнат и ще се намери някои от следващото поколение да ги изкара извън нерви:)

Taka e, Deni ,ponqkoga manicite mogat da sa ooootvratitelno drazne6ti.No kato si pomislq, kakvi sme nie v tqhnite o4i mi stava sme6no. Ta nie sme edni strogi vazrastni hora, koito spqt dori po obqd :o)